Завъртя ни икономическата вихрушка след соц утопията и заедно с изчезващата индустрия, от центробежните ѝ сили изхвърчаха от стопанския интерес и някои от развитите селскостопански производства в България. От пълна гибел до вяло съществуване е състоянието на отглеждането на технически култури в старата ни, която в миналото е заемала челни позиции в качество и количество на производството им.
Едно от катастрофиралите български производства е бубарството.
Бубарството е древен и популярен подотрасъл на селското стопанство, крачил редом с човешката цивилизация от хилядолетия.
Възниква в Китай преди около 3 000 години, а финия продукт от него – коприната, се превръща бързо в символ на лукс и просперитет.
Коприната в древността се е търгувала в стойност колкото златото и често е била разменна стока за разплащане.
През VII-VIII век бубарството пристига на Балканите и се установява като бързо развиващ се поминък.
Изследователи считат, че тайната на луксозната нишка е била позната в България още по времето на първото българско царство.
През дългата си история, бубарството е преминавало не веднъж през сътресения и бурни възходи.
В миналото десетки хиляди семейни стопанства са произвеждали пашкули, изкарвайки добри доходи. През 1927 год. в България са произведени 2038,3 тона сурови пашкули, а стойността им е на обща стойност над 2 милиона лева. През същата година от изнесените 550 тона сухи пашкули и 5496 килограма сурова коприна, като това прибавя към държавната сметка 183 милиона.
Фолклора не остава безразличен и възпява бубарството:
„Който храни буби, капитал не губи. Който сади черници ще печели жълтици”.
Освен като суровина за производство на тъкани за облекло, коприната завладява територии в радиотелевизионната, телефонната и автомобилна индустрия, за изработване на парашути, мелнични сита, знамена и редица други изделия.
През 19-ти век, (преди освобождението от турско робство) от територията на България е изнасяна коприна за Италия, Франция, Румъния, Австрия, Русия, Турция, Албания, Сърбия, Босна и Херцеговина. На практика страната е захранвала с продукция цяла Европа. След освобождението бубарството е почти ликвидирано, поради епидемия на болестта пебрина по бубите, изсичането на черниците и емиграцията на етническото население, което до този момент е основната производствена сила.
За да върне достойнството на отглеждането на копринени буби и да стимулира производството на коприна, българското управление взима държавническо решение – Министерството на търговията и земеделието на България открива 31 държавни черничеви разсадника през 1900 г.
Като всяко взето решение в полза на производителите, държавата получава неколкократно увеличение на произведените пашкули, като от 1890 до 1902 год. то надхвърля 1 000 000 kg.
Следва нов мощен срив на бубарството и след първата световна война пашкулното производство силно намалява.
Скоро след края на войната, коприната подновява своята популярност и започва нейното усилено търсене. Цените на пашкулите скачат, респективно се увеличават бубохранителите. През 1929 г. те са вече близо 80 000, а произведените пашкули стигат до 2 400 000 kg.
Засиленото производство бързо задоволява пазара на суровина и цената започва да пада, когато предприемчивия български стопанин взима решение да преработва на местна почва пашкулите в копринена нишка. Така през 1922 год. в Русе се открива малка филатура* с 10 басейна. Следват: Хасково през 1924 г. се открива нова филатура „Балканска копринена фабрика „Свила”; Пловдив през 1925 г. филатура с 10 басейна. Продукцията се изнася и в чужбина, но развитието на бубарството и производството на копринени влакна логично достига и до изграждането на първите копринени тъкачници. Страната веднага ограничава вноса на коприна, като въвежда мито не само върху влакната, но и върху изделията от коприна. И така първите тъкачници са факт в Русе, Враца, Пловдив, София и Карлово.
За кратко копринената индустрия се превръща в значителна и скоро заема своето осезаемо място в българската промишленост. Оборудвана, ефективна и перспективна – 1500 свилоточни басейна с капацитет за преработка на около 3000 t сурови пашкули годишно; 480 механични стана, с годишен капацитет около 1 400 000 метра копринен плат; пресуквална техника с 10 000 вретена и годишен капацитет над 60 тона пресукана коприна; 15 чорапноплетачни котон машини с годишен капацитет над 100 000 чифта копринени чорапи.
В помощ на тъкачните и плетачни фабрики се появяват и мулинажни фабрики, които да подготвят коприната за тъкане и плетене.
Идва нов период за българската коприна – национализацията. През 1947 год. цялата филатурна промишленост се преустройва. Остават свилоточните предприятия във Велико Търново, Русе, Хасково, Харманли и Свиленград.
Към 1990 г. по производство на пашкули и естествена коприна България заема първо място в Европа и едно от водещите места в света. В страната работят свилоточна фабрика в гр. Хасково и копринотъкачни фабрики в Русе, София, Карлово, Свиленград и Враца. Капацитетът на преработка на сурови пашкули на годишна база за страната възлиза на 1 500 000 kg .
Това, което прави копринената промишленост толкова съществена, важна и успешна за българската икономика е силната подкрепа от страна на държавата. Ето какви решения са взети през златния век на българската коприна:
• През 1896 г. е гласуван „Закон за развитие на копринарството“, откриват се бубарници във Враца, Садово и Орхание, организират се пашкулни тържища.
• От 1932 година министерско решение задължава Българска земеделска банка за своя сметка „да обезпечи условия за възстановяване и засилване на пашкулното производство в страната”. Банката раздава чрез министерството закупеното от нея бубено семе на бубохрантелите, след което изкупува цялата продукция на завишена цена. Обработената продукция банката продава в страната и чужбина. Към Българската земеделска и кооперативна банка се учредява „Фонд за подобряване на бубарството и черничарството”.
• През 1944 г. Народното събрание приема Закон за бубарството. С него се узаконяват контингентът на произвежданото в страната бубено семе, разширяване на бубарството и черничарството.
• През 1930 – 1940 г. Опитната станция по бубарство във Враца започва да внедрява постепенно в практиката общите люпилни за бубено семе, като след 1960 година на бубохранителите се раздават само излюпени и захранени бубички.
• През 1948 г. се учредява държавно стопанско предприятие „Текстилни влакна”. Предприятието има клонове в почти всички окръжни градове, като постепенно затваря цикъла от науката през производството на бубено семе, бубарски инвентар, излюпване и раздаване на бубите, изкупуване и първична преработка на пашкулите.
• 1950 – 1990 г. бубохранителите в България получават безплатно черничеви фиданки, излюпени бубички, дезинфекционни материали и перфорирана хартия. Държавата поема и част от разходите по изкупуването на пашкулите чрез субсидия, крайната цена на суровата коприна и готовите копринени изделия става сравнително ниска, стабилна и позволяваща значителни продажби както на местния, така и на външните пазари.
И… копринената приказка свършва.
Масова приватизация на държавните дружества, разрушаване на текстилната индустрия „до крак“, никаква подкрепа на производството, нулев интерес към развиване на сектора и некадърен маркетинг водят до баснословната цена на суровата коприна и я вадят от сергията с етикет – непродаваема.
Изкупените 1520 тона сурови пашкули през 1990 год., само след 10 години вече са едва 30-35 тона. Бубарството изпада в кома, производството на коприна е обречено.
Единствения пазител на безсенната копринена буба е Опитната станция по бубарство – Враца. Станцията е оборудвана със сушилна и свилоточна техника за пашкули. Организира отглеждането на буби с цел бубено се семепроизводство.
От 2015 год. българското бубарство има европейска благословия , като включва в списъка на културите и видовете животни в обхвата на чувствителните за подпомагане сектори – Буби – кутийки бубено семе.
Възраждането на бубарството в България би могло да подсигури много нови работни места, осигурявайки добри допълнителни доходи на стопаните. С цялата ретроспекция на този важен селскостопански сектор се доказва не само установената традиция в бубарството, но и значителния неусвоен потенциал на страната ни като производител на високо равнище.
Бубарството представлява биологична и екологична дейност, при която не се използват пестициди, а резултатът от нея е висококостойностен продукт. Това би трябвало да го изстреля директно в топ 10 на приоритетите на държавното стопанство. Остава да се прояви далновидност и да се вземе адекватно политическо решение. Вече се чертае новият път на коприната… България не е на картата. Дано да е само „за сега“!
* Filatura – предене (от италиански)
Източник:
Селскостопанска Академия – София
Опитна станция по бубарство и земеделие – Враца
Проф. д-р Минко Петков
Доц. д-р Паномир Ценов
Доц. д-р Здравко Петков
2012 год.
Опитна станция по бубарство и земеделие – Враца
гр. Враца 3000
Ул. Мито Орозов №24
Тел.: 092642221
Факс: 092645154
GSM: 0888479438
e-mail: panomir@yahoo.com
web: http://ses-vratza.bacsa-silk.org
